Аз съм прашинката в слънчевия лъч. Аз съм слънчевия лъч. Аз съм нищото. Аз съм силата. Аз съм празнотата в теб. Аз съм твоя писък. Аз съм това, което ти не си.

Онази лежерност, стегнала те за диафрагмата и забила нокти в слепоочията ти. Рееш се като балон пълен с хелий. Като празната усмивка на малоумник.

Очите ти се затварят. Само в ушите ти продължава да кънти монотонния ритъм на колелетата. Усещането, че те дърпат напред, докато част от теб остава назад. По всеки един сантиметър от железопътната магистрала.

Слънцето проникващо през дърветата, през стъклата, през очилата, през клепачите ти. Слънцето, останало измамено отвън тунела, дебнещо и търсещо, опипващо за очите ти. Когато клепачите ти са затворени то винаги е там. Почти толкова ярко, колкото и в другата дрйствителност.

Вятърът топъл и гъделичкащ, шмугващ се през тесния процеп на прозореца, опипва стените, ъгълчетата и поставя хладната си ръка на врата ти.

А,аз съм там на отсрещния тротоар стоя толкова незабелязано и те чакам.Чакам да се слееш с тълпата и да скриеш зад черните очила и оранжевите отблясъци от изминалите дни ...Още малко. Има място за още малко.........